Поляните

Какво по-хубаво от разходка в парка?Разходка на поляните.Обичах сутринно време през уикендите и дори понякога през делничните дни да се разхождам тук.Беше толкова спокойно и можех да остана сама с мислите си.В момента обаче не си мислих за нищо.Просто се разхождах.Седнах на обичайното място и легнах.Извадих си телефона и го пуснах на високо с тази песен.Затворих очи.

Колелата на количката се въртяха бавно и макар да не издаваха и звук, аз усещах колко мъчително и някак трудно вървеше напред.Сякаш минаваше по някакъв път посипан с едри камъни с мниго дупки между тях.Колелата засядаха и не можеха да продължат, но всъщност вървяха все по напред.
Това не бяха обикновенни дупки по пътя, бяха дупките в мен.Тези които сам си поставях и не запълвах.Тези които ме дърпаха назад, здраво хванали дръжките на количката ми и дърпащи ме назад.Понякога си мислех, че това са просто ръце, но вече знам, че са моите ръце, не чужди, а моите собствени...
Количката бавно минаваше напред по пътеката, когато някаква музика ме отвлече от мислите ми и аз се насочих се в посоката от която идваше музиката и бавно си тактувах с ръка, като потупвах студеното желязо наречено мое "спасение".
-Хей,..-казах аз и видях как момичето се надига съвсем малко, за да види кой я прекъсна.-..да не спеше?Съжалявам, ако съм те събудил.-казах аз и погледнах лицето й.Исках да разбера дали наистина я бях прекъснал или просто слушаше музика сама...

Както си слушах музика чух нечий глас.Надигнах се ,за да погледна на кой принадлежеше този глас.Не ми звучеше познат.
-Хей,да не спеше?Съжалявам, ако съм те събудил. - огледах мъжа от глава до пети.Беше с дълга коса ,някъде към 30 годишен , дампир и беше в инвалидна количка.
- Не ,не спях - отговорих му леко разсеяно. - просто си слушах музика.
Леко се усмихнах.Взех айфона си от мястото ,където беше и започнах да търся някаква песен. Спрях се на една от един филм.Звучеше малко зловещо,но ми харесваше.оставих телефона на предишното място.
- Е - погледнах отново непознатия. - как се казваш,тоест как се казвате?
Поправих се.Все пак мъжа беше по-голям от мен.

Момичето май ме обърка с някой или просто бе поредната принцеска отгледана с перфектен етикет, който никога нямаше да забрави и винаги щеше да дразни някой с него...
Не изглеждах чак толкова възрастен, а й мисля, че косата спускаща се на талази по гърба ми ми печели някаква близост в поколенията.Все пак не всеки дядка пускаше дълга коса, шареше ръцете си с татуировки и барабенеше по налакътника на инвалидната количка.
Усмихнах се и дори може би лек смях се изплъзна от устните ми, когато просто исках да изясня, че не харесвам как ми говореше.Не бях чак толкова възрастен или пък изискващ показ на уважение, че да ми говори на "вие"
-Виж, ъм...нека бъде на "ти", а?-попитах аз като се усмиханх широко и два реда подредени и кристално бели зъби се появиха пред нея.
-казвам се Крис.приятно ми е.-протегнах ръка, като съвсем леко издадох тяло напред, все пак само това можех да си позволя от положението в което се намирах сега, а именно в инвалидната количка...
-Ами ти?как е името ти?

- Добре - казах след като Крис ме помоли да му говоря на ти.Чудесно.Така щеше да бъде много по-лесно.
- Аз съм Лекси - изправих се дотолкова ,че да поема ръката му и да се здрависаме.Прибрах ръката си и останах в седнало положение.Стегнах опашката си и попитах новият си познайник:
- Какво те води насам Крис?
Погледнах любопитно.Беше ми интересна причината ,заради която е тук.Да бне би и той да обичаше разходките?Най вероятно.

Е, може би така бе по-добре, нали?не харесвах когато ми показваха колко по млад или стар съм от събеседника си, просто ми бе досадно, досаждаха ми всички тези раделения.Всичките определения каращи те да се чувстваш различен, но не приятно различен, а по скоро странно различен.Някак те карад да желаеш да си друг, да не бъдеш себе си...
-Ами може би имах нужда от малко чист въздух и разходка из природата.-усмихнах се аз и се заслушах в песента която се носеше от телефона й.
-красива песен си си избрала...добър вкус.-усмихнах се аз и погледнах към небето, харесвах да лежа на тревата, гледайки само небето на фона на някоя балада...
-нещо против да седна при теб....тоест да легна?-попитах аз леко разсмян, харесвах да си правя шеги с положението си, което всъщност не ми бе толкова мсешно отвътре...

Усмихнах му се.
- Няма проблем, настанявай се - взех си телефона и леко се дръпнах ,за да му направя място.
Докато гледах как става и се настанява на тревата се замислих за състоянието му.Изглеждаше ,че е свикнал да се оправя сам и се беше усъвършенствал до такава степен,че само няколко ловки движения беше на тревата.
- Еха , бърз си - казах с възхищение.

Ръцете ми бързо повдигнаха тялото ми и го поставиха на тревата.Усмихнах й се когато отбеляза че съм бърз, но това бе просто тренинг.Правел съм го стотици, не хиляди пъти и вече не ми правеше впечатление.Не ми прябваше проклетата количка, но дори аз не знам, защо точно винаги я държах близо до себе си...Може би когато не познаваш противника по лесно го подценяваш, може би това бе целта ми да не разбере никой какво всъщност мога и съм...
-Всъщност не е толкова трудно.-усмихнах се аз и се позамислих дали да продължа правейки си шега или да спра до тук...
-Понякога дори не усещам че не работят както трябва.-засмях се аз, като погалих леко безчувствените си крака.може би не бе чак толкова отминала болката...но не тази физическата, а по скоро психическата такава.Бе ми доста трудно да се примиря, че повече няма да ходя, а може би не съм се примирил напълно...

- Хубаво е,че не се предаваш - казах и се загледах в тревата.
Обвих с ръце коленете си и тихичко си припявах.задуха лек вятър ,който развя опашката ми и бретона ми,но не ми пречеше.Погледнах Крис.Той лежеше и гледаше небето.Изглеждаше разсеян.Сякаш беше някъде другаде ,а не тук.
- За какво си мислиш? - попита го.
После погледнах часа.Имах още време преди тренировките.

Въпроса й ме изкара от мислите ми и аз бавно наклоних тяло на една страна и подпрях глава на ръката си.погледнах я любопитно и се засмях на нейното, защото в момента беше като едно дето което никога преди не бе виждала подобна картинка.Ами тя честно казано си бе странно, и все пак...
-Ами...мисля си за миналото, на настоящето и за бъдещето.-усмихнах се тъжно спомняйки си някои минали моменти и отново се върнах на настоящето като се съсредоточих върху момичето пред мен.изглеждаше ми млада, прекалено млада..
-Ъм...извинявай за въпроса, но на колко си?изглеждаш ми доста млада...-каза аз като спуснах погледа си по лицето й оглеждайки го добре.нека познаем на колко е, може би на....не, не, по скоро на....абе я чакай малко.за какво ми трябва това?Нека просто изслушам отговора й...

- Аз съм на 17 - отговорих му.
Макар леко да подухваше ми стана ми топло и си махнах блузата.Отдолу бях с бял потник с нормално деколте и без шарки.Винаги имах някаква лека дреха под дрехи.Така бях подготвена за партита , внезапни тренировки или промяна във времето.Пък и си сменях тоалета.Оправих си черното герданче ,което беше плътно по врата ми.Освен това изкарах от джоба на дънките си черната гривна.Така беше по-добре.Прилежно сгънах махнатата блуза и я сложих близо до мен.Погледнах Крис.
- Какво? - попитах ,когато видях изражението му.

това което направи ми се стори малко...старнно, не не странно, по скоро необичайно.не бях виждал много хора да правят това, всъщност като се замисля, май не бях виждал никой да го прави...
-Ъм...това което направи току що...какво точно беше?-засмях се аз като усетих какво точно бе изражението на лицето ми.някак смешно объркано...
Какво точно искаше да направи?преоблече се насред поляната и смени набързо тоалета ли?Ако да, тогава защо?Какъв бе смисъла?Знаех, че момичетата на тази възраст са малко стриктни в това отношение и може би дори малко суетни и старнни, но това ми се видя някак прекалено смешно.е, прекалено на дали, по скоро смао смешно...

Какво толкова направих?Само съм си махнала блузата,защото ми е топло.
- Беше ми топло и си махнах блузата - погледнах го сякаш това беше най-нормалното нещо ,което човек някога е правил. - пък и после искам да отскоча до едно ...място.
Исках да видя момичета и главно да видя Белс и да се разходим някъде.Може пък да има някпой готин купон.Спрях си музиката и си прибрах телефона в джоба. Изглежда той не разбираше ,затова само въздъхнах.
- Всеки със странностите си.
След това станах от мястото си.
- Аз ще тръгвам.Чао - казах и си тръгнах...